Ранни български струнни квартети

Любомир Пипков (1904-1974)

върху генезиса на неговия струнен квартет No.1 (1928)

хТова бяха дъждовни дни [в Париж], бях студен и болен… Не знам дали беше декември 1927 г. или януари 1928 г…. Чувствах се доста разкъсан, разбит и в отчаяние – имах много неща на ум тогава. Получавах писма от вкъщи – родителите ми се притесняваха за мен. Исках да напиша писмо до баща ми и си казах: „Какво да му пиша? Да се ​​оплача само ще го накара да се тревожи още повече! Трябваше да измисля нещо…” В същото време започнах да изпитвам носталгия. Исках да кажа: „Стига с това страдание и тази голяма лъжа! Какъв е смисълът от ученето; виждаш как е тук – едва свързвам двата края, просто страдам. Да се ​​върна [в България] и като ме болят костите от влагата, да отида да легна на пясъка във Варна, за да ме грее слънце. Да вляза в къщата, където хората са толкова добри – майка ми и баща ми, да помиришат свеж хляб и сирене. За да се хранят добре и по дяволите с това…” ​

Погълнат от такива чувства си казах: „В [квартета] няма да има контрапункт, нищо подобно. Само тези „осмици“ и „деветки“ [български фолклорни ритми]… Нито мога да разкрия как изглежда проблемът на деня… Хората търсят контрапункт, дори по-сложен от контрапункта на Бах. Не мога да се сравнявам с контрапункта на Бах, да не говорим за по-сложен… Просто правете това, което сърцето ви казва!” Така че реших да напиша тази музикална идея като писмо до баща ми [композитор Панайот Пипков]…като музикант към музикант. Започнах да пиша и се увлякох. Всичко се случи съвсем неволно, извън всякакви естетически съображения – намерих посока от чисто човешки грижи. Търсех изход от тези противоречия, предизвикани от въпросите на Надя Буланже/1/ и доверието на [Пол] Дюкас в мен, което все още не можех да оправдая дори за себе си. Вярвах, че разбирането е придружено от такова задълбочено познаване на нещата, следене на концерти, притежаване на книги, пари, всичко, което не можех да намеря. Какво можех да направя, освен да напиша писмо до баща си? Така че започнах да композирам този квартет…​

Страхувах се да го покажа на Дукас [преподавател по композиция на Пипков в Ecole Normale в Париж] – понякога той обичаше да бъде ироничен. Имах чувството, че ако го покажа, докато още работя, веднага ще стане ясно колко съм далеч от всякакви естетически възгледи, ако се налагат такива. Имах чувството, че ще изляза като човек, в който нещо бие, но е толкова наивно, просто и обикновено, че може би изобщо не е част от изкуството. Това е, което си мислех. Написах първите три части на квартета и реших да му го покажа едва когато го завърша: дори и да каже нещо иронично, няма да спра да работя, защото вече щях да го напиша. В противен случай щях да спра да работя – ако той каже дори една обезкуражаваща дума, веднага бих я изхвърлил, както съм правил много пъти.

Така до лятото така и не показах моя квартет на Дукас… После заминах за България за почивката. Събрахме се [в София] със Сашо Попов, Коста Киров, Спас Станулов, Коста Кугийски и започнахме да правим репетиции – това беше юни, юли 1928 г. Саша Попов искаше да ми направи услуга, все още поддържахме тесни контакти, защото аз го акомпанирах, а той все още свиреше на цигулка, още не беше преминал на дирижиране… На първата репетиция, когато видяха музиката и започнаха да я четат, създадоха такъв хаос, такава какофония, че ми се струваше като вземете частите и ги поставите в огъня и кажете „Съжалявам, че ви безпокоя, господа!“ Пребледнях, измърморих нещо и Сашо каза: „Виж, рано е да говорим. Не знам какво сте написали, но истината е, че не сме играли нищо. Това е първата истина, а това, което си написал, ще видим по-късно!” И те започнаха да пишат в поклони нота по нота и не знаеха как да играят 8/8, 9/8 – нямаха готови поклони за неравномерно разделените тактове. И те започнаха да „пълзят“ стъпка по стъпка и да казват: „Ще мълчите, няма да кажете нито дума, просто ще слезете долу да вземете кафе и гевреци!“ И щях да сляза долу да купя кафета и гевреци и да ги донеса горе…​​

Направихме 24 репетиции. [След това] обявих концерта си в „Alliance Francais“.

Показах квартета на Дукас, след като написах последната [четвърта] част – в Париж, насърчена от успеха в София. Концертът в Алианса премина на много високо ниво – всичко беше много добре направено… всички [критици] написаха чудесни неща… След като чух квартета, имах друго самочувствие. Освен това бях малко нахален – знаех, че каквото и да каже Дукас, никой не може да ме убеди, че моят квартет е толкова лош. И когато започнахме семестъра, написах последното движение за около 15 дни. След това го занесох в класа и Дукас го хареса изключително добре. Той ми каза: „Виждал ли си Мадоната на Микеланджело в Сикстинската капела?“ Не бях сигурен, че съм, затова отидох по-късно и намерих репродукция. „Когато беше направено, Микеланджело беше на 24 години“, продължи Дукас. „Един ден ще имаш майсторството, ще съчиниш може би много добри произведения, но такива неща [като квартета] се пишат само когато човек е на твоята възраст. Винаги ще можеш да гледаш на този квартет със завист заради свежестта, която свързваме с тази епоха.“ …И когато каза, че съм намерил пътя…когато събра моите недоумяващи колеги…Всички се втренчиха: Какво става с Любо?… Станах един вид персона грата – когато Дукас говори с мен, когато ме критикуваше, говореше като с равен, като с човек, чието мнение уважаваше.

(от Разговори при Панчарево, записани от Иван Хлебаров, с. 51-8. София: Хейни, 2004.

Този откъс в превод от български на Илияна Вишанова.)

​

/1/ На друго място Пипков разказва, че след като изпълни една от своите композиции за пиано на концерт от класа по композиция на Пол Дюкас, Надя Буланже поздрави Пипков след това и го попита: „Всичко това ли се случва под твоето небе?“ И Пипков си помисли: „А, там, виждаш ли? Това е сложен въпрос… Под нашето небе… Значи те очакват от мен все пак някакво конкретно небе, а не тяхно“. Пипков продължава: „И тогава въпросът стана по-наложителен: търсене на индивидуалност, по-точно копнеж за индивидуалност…“ [Разговори в Панчарево, с. 47-8]